За историческата ненужност на един паметник

Издигат паметник на цар Самуил и още преди да са го сложили на постамента му, се започва: грозен бил, хубав бил, светят му очите, нямало да светят, там му е мястото, не му е там мястото, оня паметник в Скопие бил такъв, тоя в София щял да бъде онакъв... 

А въпросът, който аз си задавяам е защо, в името на всякаква нормалност, ни е изобщо да вдигаме този паметник? Само защото се навършват 1000 години от смъртта му? Не, очевидно е, че трябва да има по-дълбока причина и именно това се опитвам да изследвам за себе си, защото все някога с децата ще мина покрай паметника и ще трябва да им обясня. 

Наречете ме безродник, наречете ме отявлен либерал и толераст, не ми пука, но мисля, че щом днес издигаме паметници на царе от преди хиляда години, значи не сме научили нищо от историята, нито като отделни хора, нито като нация. 

Додо

Преди време, със Ситния гледахме по телевизията за птицата додо. Едно доста тъпо, безкрило пиле от остров Мавриций, което верно било толкова тъпо, че за няма и век било избито и изядено от хората, най-вече защото живеело на остров с много храна и без почти никакви хищници и изобщо не знаело как да се пази.

Еволюция, брат. Survival of the fittest, което не значи, че оцелява оня, който ходи най-често на фитнес, а че оцелява най-приспособимият, онзи който най-бързо и успешно се адаптира към средата си. (Четете го тоя Дарвин, бе!)

А нема какво, с много глупости се занимаваме. При това с вчерашни глупости, такива, които са толкова назад във времето и пространството, че вече дори не помним защо са ни били важни някога… Изобщо не се усещаме, че поддържаме някакви атавистични навици, които ни струват безумно много време, нерви, че и пари. Анахронистично ми става понякога. Едно такова, додовско ми става.

Днес, например, прочетох,