Николета Л. ми изяде хамстера

На 13 март 1986 г. в. "Сън" излиза с голямо заглавие на първа страница: "Фреди Стар ми изяде хамстера".
В статията се твърди, че известният британски комик и актьор Фреди Стар, докато гостувал на приятелско семейство, накарал домакинята да му направи сандвич. Тя отказала, а той сложил домашния ѝ хамстер между две филии хляб и го изял жив.
Това е едно от най-знаменитите вестникарски заглавия в историята на британската преса. Самата страница на този брой на "Сън" днес може да бъде открита на тениски, чаши за кафе, плакати, сложена в рамка, като украса за офис и т.н. Иначе, ако изобщо ви е важно, новината е пълна измислица, но това няма никакво значение - на Фреди Стар и до ден днешен му се налага да отрича да е ял хамстери...
А аз спокойно можеше да кръстя този пост и "30 месеца в лайната".
30 месеца. Две години и половина. Толкова време провеждах абсолютно неиздържан в научно отношение експеримент, който за краткост и удобство нарекох #Jебемтижурналистиката. 

През ръцете ми всеки ден минават всички национални всекидневници плюс няколко регионални, както и почти всички национални седмичници и доста месечни издания. Това ми е част от работата и в интерес на истината, най-мръсната част от нея, при това в повече от един смисъл. Ще се огранича обаче с това да кажа, че след като си прегледал 15 вестника един след друг, прекарваш доста време в миене на ръце – мастилото трудно се маха от пръстите. Разбирайте го както искате.

Стартирах този експеримент, защото ми беше любопитно не толкова колко хора четат вестници (което е най-строго пазената тайна в българския медиен сектор), а това как обикновените хора четат вестниците, как разбират и доколко приемат написаното в тях за истина или поне за интересна  информация. Това ми е важно както за ежедневната ми работа, така и защото почти целия си професионален живот съм прекарал или в медиа, или в професия, пряко свързана с медиите. А и защото просто съм ужасно любопитен.

За целта нарочно използвах най-вече статии и дописки, свързани с наши и чужди знаменитости, обществени фигури и бизнесмени, странни явления, криминални случки и скандали и много малко политика, които поствах в нарочно създадени туитър профил и фейсбукстраница, задължително с мой собствен коментар към всяка една. Полезното в цялата галимация беше, че чрез това начинание всъщност придобих доста знание за работата на двете социалните мрежи и за това как да се предлага и промотира съдържание в тях, но не за това става дума. Неполезното в експеримента беше, че се надявах чрез сатира да мога да постигна някаква мъъъничка, съвсем мъничка промяна. Не в самите печатни медии, защото в България повечето от тях не съществуват по обичайните причини, а поне в част от публиката, която потребява тези медии и информацията в тях. Разбирате ли, в своето безмерно несъвършенство, аз си мислех, че сатира от подобен характер е в състояние да накара хората да бъдат по-скептични не само към „новината“, че котката на Гала има разтройство, а и към по-сериозни неща като например опасни ли са ваксините. Именно. Точно толкова наивен съм.  

Накратко, експериментът ми беше пълен провал. Всъщност доста очакван, логичен и закономерен провал. Причините за провала са предимно в мен, но за него „обвинявам“ и лицата Хегел, Дънинг & Крюгър и Майк Джъдж. 

Хегел обвинявам затова, че е формулирал твърде точно принципа, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Например, с натрупването на съдържание и брой постове, започнаха да се случват и други неща. Първо, започнаха да се очертават някакви тенденции в това, което за удобство наричаме „модерна българска журналистика“. Второ, добих много интересната възможност да се сблъскам, макар и задочно, с начина на мислене и ползване на онлайн информация на доста разнообразната човешка менажерия, която за удобство наричаме „публика“ и „потребители“. Тези два резултата са всъщност най-интересното според мен в целия този крайно ненаучен експеримент, наречен Jебемтижурналистиката. (Иначе, след две години и половина разполагам и с доста статистика и с още куп безполезна social network информация...) 

По въпроса за тенденциите в българското медийно пространство и журналистика едва ли мога да изненадам някого с каквото и да е било, но ето накратко какво научих:

Преди всичко, държа да отбележа, че в медиите все още работят някои безспорни професионалисти и истински журналисти, а не само неграмотни, слабо подготвени, готови на всякакво словесно блудство и неспособни да разделят сеното от плявата полуидиоти. Професионалистите обаче нямат нито думата, нито ресурса, с които да се противопоставят на идиокрацията на главните редактори и собственици. Не чух например някой от гилдията, камо ли от редакцията на в. „Труд“, да се противопостави на формулировката, че зад псевдонима „Калоян Стоев“ се крие „мнението на редакцията на вестника“. Това е както правен, така и професионален и морален абсурд, но ей на, мина без последствия и без да чуем гласа на професионалистите. Макар да мисля, че всъщност няма нищо лошо в „пристрастната“ журналистика, когато е ясно заявена като такава, то виждам много лошо в това, че в повечето медии просто безкритично се публикуват откровени неистини, остарели и отречени факти, неточности, че дори очевидни лъжи.

Колкото до съдържанието, което не е по поръчка и не е старателно подготвена пропаганда, все по-голяма част от него се създава ad hoc, на базата на един единствен източник – понякога е прес-съобщение, понякога интервю или изявление на пресконференция, понякога от един-единствен личен фейсбук статус или туитър пост и много често – на базата на слухове или лични интерпретации на събитията на един-единствен „експерт“. Проверка на фактите, сверяване с други източници и позоваването на оценката на утвърдени експерти в дадена сфера, тези стълбове на достоверната, обективна и неутрална журналистика, са вече рядко използвани похвати в българските медии.

Един от резултатите от липсата на този базов професионализъм и базов журналистически морал е, че болшинството от авторите на съдържание в българските медии са като онези монаси, които навремето се занимавали най-вече с преписване и размножаване на ръкописи, създадени от други хора. Тоест, това са човечета, които просто рециклират съдържание. Това, разбира се, не е журналистика, това е „ксероистика“ в най-добрия случай и това е една от многото причини да смятам, че тези медии са обречени на бавна, мъчителна и жалка смърт. Да не говорим за такива скучни неща като авторски права, позоваване на източника на оригиналния материал и т.н. (Знаете ли кои са най-публикуваните фотографи в българските медии? Казват се Интернет, Фейсбук и Личен Архив.)

И тук е „вината“ на господата Дънинг и Крюгър, които пък са формулирали прословутият ефект, кръстен с техните имена. Говоря за онова, че некомпетентните имали свойството да преувеличават способностите си, а компетентните  -  да омаловажават реалното си превъзходството над останалите. Някой наскоро го преформулира в "Тъпите просто не могат да проуменят, че са тъпи, защото са точно толкова тъпи". В резултат, имаме водещи на сутрешни блокове като… Айде, че ще стане твърде лично, но в резултат, вместо като батковците си от „Гардиън“ да се опитат да пренесат най-доброто на което са способни от хартиена в интернет среда, българските медии се опитват да привлекат публика с гръмки заглавия с неестествен словоред на цяла първа страница, мътни папарашки снимки, "скандали“ с хора, които са известни с това, че… са известни. И, да, с мускалчета с „жива“ лайняна вода.

Има издания чието съществуване ще си остане загадка за мен. Има и национални и регионални всекидневници, в които кажи-речи всяка статия, от всеки брой можеше да влезе в графата Jебемтижурналистиката. (Как сте, в. „Вяра“?). Заради тях понякога си мислех, че някъде има един мозъчен тръст, създаден с едничката цел и задача да захранва медиите с шизоидно-кретенски новини, от които и публиката да се превърне в тълпа кретени. Което си е чудна конспиративна теория, до която лесно се стига след 30 месеца четене за извънземни под Витоша, какво е казала Ванга и за последните открития на „руски учени“. Разбира се, „виновен“ е и Майк Джъдж, създателят на „Бийвъс & Бътхед“, но и на трудно откриваемия филм „Идиокрация“, чието заглавие е новият ми любим термин. За всички тези явления обаче си има обяснение, разбира се, което просто ще обобщя в едничката дума #КОЙ  и повече няма да се занимавам с тях.

Както казах, докато правех Jебемтижурналистиката, много повече ме интересуваше как публиката чете медиите, как разбира написаното в тях, как отсява истина от измислица. Не съм сигурен доколко резултатите, които получих от Фейсбук и Туитър са релевантни и точни, но по коментарите и реакциите (лайкове, фавове, шерване) на публиката заключавам следното:

Хората определено не четат внимателно и не се опитват да разберат в дълбочина и детайл дори най-елементарните текстове, които им предлагат българските медии. Това не значи, че болшинството от хората са малоумни тъпанари. Означава само, че са функционално неграмотни и нямат много-много ясна представа какво да правят, когато някой им тръшне 30 реда информация и снимка. Вестниците им се струват някак „бавна“ медия, статична и в крайна сметка, трудна за консумиране. Има вече достатъчно потребители на информация, които просто нямат навика да четат новини от хартия и се чувстват леко странно, когато разлистват вестник (това обаче не важи за списанията, не знам защо). Едновременно с това, не са малко хората, за които щом нещо го пише във вестника, значи е истина, а ако е в интернет – не е задължително да е истина, но най-вероятно е. „Иначе защо ще го пишат?“ На хората също така не им се занимава с ровене за допълнителна информация и проследяване на източника, цитиран в дадена новина, което си е напълно нормално, но така много от тях вероятно никога няма да разберат какво е, например, The Onion и ще го цитират като източник всеки път, когато искат да докажат колко тъпи са гадните американци-империалисти. После ще се изтъпанят на трибуната в Парламента и ще изнесат дълга реч срещу нещо и някого, базирана на напълно измислено интервю.

Всъщност, важно е, че въпреки неграмотността и зле прикритата, целенасочена пропагандност на огромна част от обявените за най-тиражни печатни медии в България, болшинството от хората някак успяват да не се превърнат в тотални кретени и дори да бъдат поне приблизително информирани за текущите събития. Тук разбира се мога и да греша, но се опитвам да не съдя за мнозинството от сънародниците си по коментарите под статиите в Блиц или ПИК. Това, впрочем, според мен е повод за отделно проучване, от което почти със сигурност ще разберем, че българите масово са сексисти, расисти, хомо- и ксенфоби, както и много други неприятни неща, но това е друга тема. 

Колкото до българските знаменитости, които най-често са обект на дописките, които поствах, става ясно следното: 99% от „знаменитостите“ нямат никаква идея как работят социалните медии и как да се държат в тях, а също, че имаме много сериозен дефицит на качествени ПР-специалисти. Не е проява на умност да очакваш, че когато постваш в публичен канал какво си правил, с кого си бил и къде, това ще бъде прочетено само от фенове и някой ще зачита „правото ти на личен живот в интернет“. Ужасно ми е любопитно също как точно се конвертира в пари това, че двата най-жълти вестника почти нямат брой без Николета Лозанова или Фики, който и да е той. Мисля, че имам някаква идея, но все пак ми е любопитно, дали въпросната Николета има повече или по-малко запитвания за… за това, с което изобщо се занимава и което продава след поредната статия. Кво, важно си е? Иначе защо изобщо се мъчи тази женица?

 Накрая, да кажа, че засега спирам да се занимавам с Jебемтижурналистиката, колкото и да беше забавно. Не защото отнема много време или усилия, а защото научих това, което исках да науча и вече взе да става досадно, даже неприятно, че дори и нечистоплътно. Това, че често след разгръщането на вестниците се чувствах сякаш съм ринал тор е само част от проблема. Често пъти усещах как тези 7-8 минути на ден с вестниците ме карат да губя и малкото си вяра в човешкия род. Понякога дори се улавях, че се опитвам да си представя как преминава деня на някой от жалките драскачи из редакциите, какво минава през главата им ("О, оная джаз-певица от риалитито е била на купон с некви от неква известна група. Ясно, че пишем, че се е ебала с барабаниста! Аре да видим как ще отрече.") и това също ме притесни. Слабост человеческа... 

По-неприятното обаче е, че усещам как мнозина, най-вече по-новите фенове на страницата, я приемат не като сатира, а по-скоро като „преглед на жълтия печат“. Като дайджест, който им спестява 50 стотинки и разходка до "лафката". Хората наистина се забавляват с глупостите по вестниците, но чрез мен глупостите вероятно стигат и до повече хора отколкото са се надявали авторите и издателите им. Разбира се, вината за това вероятно е само и единствено моя, т.е. очевидно не успявам да предам идеята си както трябва. Така или иначе, мисля, че това сама по себе си е достатъчна причина да се откажа, поне засега, да продължа с това начинание. Благодаря на всички, които са обръщали внимание на тази моя щуротия. Засега обаче - jебем ти тая работа.