Всички сме сирийци

© Photo by Borislav Kiprin. Used with permission.

Да ви се оплача и днес, значи. Има някои аспекти на бащинството, които хем обожавам, хем направо ме побъркват. Едно от тях е приспиването на ситната твар. Хем ми е важен този кратък момент на неимоверна близост с най-ценното за мен същество на света, хем нямам търпение да свърши, понеже, нали, денят е дълъг, искаш и ти пет минути за себе си, само пет минути блажена, тиха самота… 

И така както нямам търпение, така и търпеливо изчаквам края на приказката, която му чета, прегръщам го, целувам го и му пожелавам лека нощ… (После пет пъти му казвам да млъква, да затваря очи и да заспива тутакси, щото иначе лошо му се пише, ама това все едно не съм ви го казал, ок? Щото БГ мама това само чакат…)

Та така и снощи. Полуфиналът на Шампионската вече е започнал, а аз прилягам до наследника, придърпал съм една от книжките му…. 

Смелост

Здрасти, момче, ко стаа?...Ше пиеш ли една ракия? Розова е, бе, чудна - аз съм я правил.. Що гонихме сирийците ли, бе? Ми що... Щото то, шубето е голем страх. Ей го – половин село се изсипа да гони три семейства сирийци. Не че са направили нещо лошо, не че са откраднали, не че са набили някого… Ама може и да направят.

Сирийци са, бежанци, цигани, сган, да си вървят! Вън от нашто китно село, че ше стават тупаници. Колко му е да набием 5-6 деца. Ние на нашите не прощаваме и ги умъртвяваме с ритници задето вдигат шум, кво остава за тия дето и да плачат на български не могат. България е за българите… Затуй - смелост требва.

Undisputed

-       

  - Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след 40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.

-          - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка. Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но не и към мен.

Ситен заема стартова поза а ла Том (или Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…

Паля гузна цигара (все пак сме в училище, нали) и се присещам за едни други времена.